САЩ по принцип е друг свят. Толкова различен от Стара Европа, двойно по-различен от България. Съответно и отношението към уврежданията е коренно различно. В Европа, но и най-вече в Източна Европа и в България, увреждането значи едно. Увреждането в САЩ значи… нещо съвсем друго. Какво? Ще се опитам да отговоря в следващите редове.

Защо въобще да сравняваме увреждането в САЩ и в България?

За хората, които ме познават, не е тайна, че съм много американоцентричен. Главата ми е често толкова в Щатите, колкото и у нас. Следя американска политика и новини почти толкова, колкото и родните. В този смисъл от години съм наясно със ситуацията около увреждането в САЩ. Отделно като изпълнителен директор на Института за модерна политика поддържам регулярни контакти с партньорски организации в Щатите. Но не личните ми пристрастия водят до необходимост да се говори за политиката на Щатите в тази сфера. Причината е в това, че Америка поставя “златния стандарт” по отношение на уврежданията.

Понякога ADA може да води към “рая”
Законът за американците с увреждания (Americans with Disabilities Act – ADA), приет по времето на Буш-баща, е емблема из целия свят за най-висока законодателна техника в сферата. Именно заради този закон днес Америка е една от най-достъпните за хора с увреждания държава на планетата. Заради този закон американците с увреждания имат лична помощ. Заради този закон в Америка човек с увреждане не само е насърчаван да си намери работа, но и е закрилян на пазара на труда. Пропуски, разбира се, като във всеки закон, се намират и в този. И все пак това не го прави по-малко впечатляващ. С този закон увреждането в САЩ се превръща в нещо коренно различно от тукашното такова.

По съществото си Законът за американците с увреждания е един антидискриминационен закон. Той превръща антидискриминацията във водещ принцип при разглеждането на увреждането в САЩ. Което е ключово за мен като човек, който се занимава ежедневно с борбата срещу дискриминацията. Този закон реално защитава хората с увреждания в (почти!) всички сфери на обществения живот. И как ги защитава само! Дава им право да съдят и да получават много сериозни обезщетения в случай на допусната дискриминация срещу тях. Отделно създава гаранции, че държавата ще свърши нейната част от ангажиментите си в обществения договор – ще изравни възможностите на хората с увреждания, така че те да са равни на всички останали.

Къде са съществените разлики?
За да си отговорим на този въпрос, трябва да си изясним едно фундаментално различие между САЩ и Европа. Особено пък – Източна Европа. В Европа обществата са много центрирани около държавната власт. Особено в държавите от бившия социалистически лагер, този импулс е неимоверно мощен. Всеки го е казвал, всеки го е чувал – “е, къде е държавата?” или “защо държавата не ми помогне?”.

Всъщност именно в горното е съществената разлика между САЩ и Европа, включително и между САЩ и България. Тук чакаме на държавата. Ослушваме се дали и кога ще се намери някой “отгоре” да ни реши проблемите. В Америка не е така. Там държавата е част от играчите на терена. Да, най-важният, най-големият играч. Но е един от играчите. Никой не очаква, не изисква и (най-вече!) не иска от държавата да се меси в живота на хората.

Тогава къде е държавата?
Ролята на американската държава е да даде равен старт. Да осигури що-годе еднакви правила за всички. И да гарантира, че законът ще е приет с отчитане на всички гледни точки, по демократична процедура, ще се изпълнява съгласно приетите общи правила на поведение и неговото нарушение ще се санкционира с еднаква строгост, без значение кой е нарушителят. Разбира се, държавата има и много други функции – охранителна, регулационна и прочие. Но като цяло американската държава не е от европейски (или пък балкански!) тип. Там никой не му минава през ума да пита “ама как така няма да дойде държавата да ми помогне?!”. Там държавата не ти помага кой знае колко. Но пък за сметка на това гледа да не ти пречи.

Това е така, защото американците са много свободолюбиви. Америка е страната на свободата. И макар това да се промени в известна степен след 11-ти септември, то все пак остава вярно. Там хората са свободни и държавата няма място да им се бърка в душите. Например в много щати няма лични карти. Ама никакви. Много американци и не искат да имат лични карти – как така държавата ще им казва те кои са и кои не посредством някакво документче? В Америка полицай не може (никога!) да те спре за “рутинна проверка”. Само ако си нарушил закона. В Америка държавата те посреща на летището, казва ти “Добре дошъл!” и е напълно възможно да не я видиш никога повече до края на живота си, освен ако не искаш нещо от нея. Така искат да живеят американците, така са подредили държавата си.

А хората с увреждания?

Хората с увреждания в Америка, бидейки америкаци (дъ-а!) са точно такива, каквито са останалите жители на тази страна – свободолюбиви. Не случайно именно в САЩ започва движението за независим живот на хората с увреждания. Там те искат точно това – независимост и свобода. Повечето американци с увреждания, които познавам, са точно такива. Не искат помощи от държавата. Не очакват “привилегии”. Няма да те прередят на опашката в магазина. Но!

Голямото “Но!”. Увреждането в САЩ (в общия случай) не води до привилегии. Самите хора не искат привилегии. Но и не допускат някой да ги омаловажава и дискриминира. Няма да те прередят на опашка в магазина, но и няма да позволят да ги прередиш. Няма да искат помощи от държавата, но ще искат тя да им даде равен старт, за да могат да работят, да се издържат и да преследват щастието си. Бидейки свободолюбиви те няма да се примирят, ако отиват в ресторант и той не е достъпен за тях. Няма да свият рамене, да кажат “Здраве да е!” и да продължат тихия си живот. Напротив. Ще заведат дело, ще искат глоба и по всяка вероятност – тлъсто обезщетение. Тоест – ще се борят. Със зъби и нокти, тялом и духом ще се борят. Няма да се откажат и да свият рамене.

Един смел друг свят…
Там просто е един смел друг свят. Увреждането в САЩ е като всичко друго там – различно нещо, различен свят. Свят, в който и законите, и манталитета, и разбиранията им са конструирани по различен начин. Начин, който ти дава възможност да проведеш битката за собствения си живот! Хората с увреждания не си мислят, че ще получат нещо даром. Че някой ще ги потупа по гърба и ще им даде 5 долара отстъпка в ресторанта. Впрочем, там отстъпките за хора с увреждания са рядкост. Нито в музеи, нито в заведения, нито където и да е било могат да се видят “намалени цени за хора с увреждания”. Там логиката е друга – държавата ще ти даде условия, така че да работиш и да се прехранваш сам, както всички останали граждани. Ако ти не желаеш – твоя работа. Държавата ще ти даде възможност да получаваш някакви социални плащания, колкото да не останеш на улицата. Но ще те насърчи с всички налични инструменти да не се предаваш, а да се бориш. Да преследваш щастието си!

Разковничето!
Именно в това е разковничето. Увреждането в САЩ не води, пък и неговите носители и не искат да води до привилегии и отстъпки. Но държавата е там, за да им гарантира равен старт. Да премахне преградите. Да осигури равенство. Да, това равенство не би имало значение, ако самите хора не са готови да се борят за него. Но и борбата не би имала значение, ако държавата не е готова да се намеси и да ти осигури равен старт и подкрепата, която ти е нужна, за да си като всички останали. У нас… хората с увреждания сме съжалявани и натикани в ъгъла. Това води много от нас да се превърнат в затворници в собствените си кожи. Много се предават и отказват. А малцината, които не го правят и се борят… тях или ги игнорират, или ги наричат “едни кресливи”…

На дълъг път се тръгва с малка крачка
Ако искаме да се доближим до американското разбиране, трябва да променим много. Трябва първо хората с увреждания да поискат да са свободни. Второ трябва държавата да им осигури тази свобода. И трето – трябва да намерим решението, което ще работи у нас. Защото Америка е коренно различна и не можем да пренесем автоматично техните решения за проблеми, които са чисто нашенски. И не бива да идеализираме Щатите, разбира се. Там също има много проблеми – бедност, неравенства и какво ли още не.

И все пак там хората с увреждания просто живеят по-добре. А това е така, защото са се борили за свободата си и държавата и обществото са им я дали. Занимавам се с тази проблематика цял живот. И оставам с горчивото усещане, че в България нито хората с увреждания сякаш искат да са свободни като мнозина дори искат някой да решава вместо тях. Нито пък обществото ни иска да направи хората с увреждания свободни. Сякаш на всички по веригата сегашното състояние не им пречи особено. Защото промяната ги плаши, защото не знаят каква промяна искат, защото… защото… знам ли и аз защо.

Разбира се, в цялата статия аз генерализирам. Говоря за общото. Но отвъд общото го има и частното. Има индивидуалните разбирания на много хора, които като се съберат на едно място и се превръщат в критична маса, която преобръща нагласите на цялото общество. Остава да видим дали имаме критична маса. Или само самотни гласове тук и там.

Ще поживеем и ще видим.

Автор Петър Кичашки
https://kichashki.com/1941/увреждането-в-сащ/

От парапланеризъм в Тайван до зиплайнинг в Еквадор, Парвиндер Чаула е направила всичко съвсем сама

„Всеки ден в живота ми е предизвикателство“, казва Парвиндер Чаула, която е прикована към инвалидна количка от 22-годишна възраст. Но това не й пречи да пътува по света. Била е в 59 държави – летяла с парапланер в Тайван, гмуркала се с шнорхел в Големия бариерен риф в Австралия, спускала се е със зиплайн в Южна Америка и карала каяк в Удупи. „Когато пътувате, цялата болка изчезва“, смее се тя.

Родена в Лудиана в семейството на хотелиер и домакиня, Чаула започва да показва ранни признаци на ревматоиден артрит на 15 години, когато не може да отвори устата си, за да се храни. На сватбата на сестра си докато танцува и внезапно открива, че не може да се наведе. Прогресивно се влошава. „Не можех да спя или да се обърна на едната страна на леглото. Опитах няколко лечения, но нищо не намали болката ми. Тогава реших да използвам инвалидна количка.

Чаула е прикована на легло близо две години, докато състоянието й започна да се подобрява с лекарства. 52-годишната жена, която сега живее сама в Бандра, бавно започва да се справя с живота, да се движи с обществен транспорт в Мумбай с инвалидна количка с ръчно управление и започва работа в кол център.

И тогава един ден, отрива своята страст в пътуванията.

Как започна всичко

Приятелите на Чаула от колежа си организират пътуване до Вайшно Деви (Джаму и Кашмир) и тя решава да се присъедини към тях. „Много пъти ме питаха: „Но как ще стигнеш до храма?“ Когато стигнахме до светилището, нямаше рампа за моята инвалидна количка. „Но четирима души ме вдигнаха и ме качиха по стълбите. Имаше много посетители, но когато хората видяха състоянието ми, направиха път и така стигнах до Вайшно деви”, разказва тя.

След пътуването си до Кашмир тя придружава братовчед си актьор в Дубай на снимките. „Дубай е едно от най-подходящите за инвалидни колички места в света. Организация, наречена Wings of Angelz, гарантира, че почти всяко място е достъпно с инвалидна количка. Чаула, която вече е преминала на автоматична инвалидна количка, се придвижва с автобус и метро самостоятелно. Прекарва дни в мола и кафенетата в града. „Никога не съм си стояла у дома. И тези преживявания продължаваха да изграждат увереността ми.“

Тогава един ден тя тръгна соло

„Защо някой би искал да пътува с мен?“ се пита тя. „Не е много удобно нито за човека, нито за мен. Веднъж пътувах с приятел. Можех да минавам дълги разстояния с автоматичната си инвалидна количка, но той искаше да вземем такси. Аз не можех да вляза в таксито, защото инвалидната количка е много голяма, а той нямаше как да продължи пеша. Има много подобни ситуации, върху които да се разсъждава“, казва тя.

И така, тя решава да рискува и да пътува сама до Бали. „Отседнах в сърцето на Семиняк и Убуд, за да мога лесно да стигам до всякъде. Островът не е най-достъпното място за инвалидни колички от гледна точка на градския транспорт, но се справих. Отседнах в хотел, където нямаше рум сервиз. На влизане бях помолила рецепциониста да ми помогне да заредя инвалидната си количка. Трябва да планирате тези неща.

Как се справя? С малко помощ от непознати. „Когато бях в Рим – който е подходящ за инвалидни колички само донякъде – една късна вечер се опитвах да се кача на автобус. Шофьорът каза, че не мога да се кача без помощ. Турист от Турция, който минаваше с велосипед, спря и каза: „Аз съм с нея. Ще й помогна’. Хората са много съпричастни. Всичко, което трябва да направите, е да попитате. Разбира се, имаше моменти, когато бях отбягвана (в Китай). Но не бих позволила това да ме спре. Просто предполагам, че не разбират езика ми. Имала съм случаи с хора, които пътуват на изток, да ме оставят на запад понякога.

Сега Чаула често пътува сама. „Хората често питат: „Как пътуваш сама? Не се ли отегчаваш?“ И аз казвам: „Когато отидете на пътешествие, виждате всичко със собствените си очи, нали? Не го гледаш с очите на спътника си.“ И аз наистина обичам да пътувам сама. Създавам толкова много нови приятелства от толкова много различни сфери на живота. Пътуването само повишава увереността ви.“

Дори карантините не я спряха да пътува миналата година. Тъй като не може да се качи на самолет, тя пътува с колата си от Мумбай до Делхи в продължение на 16 дни. Попитайте я кой е най-подходящият за инвалидни колички град в Индия и тя казва: „Агра. Може да не е напълно достъпен, когато става въпрос за обществен транспорт, но повечето от туристическите места са, включително Тадж Махал и Форт Агра. Кевадия в Гуджарат, където е построена Статуята на единството, е идеалното място за хора в инвалидна количка, които се опитват да опознаят Индия. Метрото в Делхи е отлично и се надявам, че такъв е и случаят с Мумбай, когато започне да функционира.“

„Дубай е един от най-достъпните за инвалидни колички градове в света“

Ако човек в инвалидна количка пътува за първи път, Дубай е мястото, от което да започнете, препоръчва Чаула. „Разбира се, има ограничени неща за правене в града, а ако искате да сте близо до природата, бих казала, че Австралия е на първо място в списъка.“ Чаула е прекарала месеци в Мелбърн. Тя е била в зоопарка, плажове и няколко ресторанта. „Трамваи, автобуси, метро, каквото и да е и е подходящо за инвалидни колички, разбира се, има Лондон. Части от САЩ, като Ню Йорк, предлагат безплатни билети за обществен транспорт за хора с различни увреждания. Дори човекът, който ви придружава, трябва да плати само 50%.“

Чаула е посетил 32 европейски страни. Въпреки че някои части са удобни за инвалидни колички до известна степен, има някои други, при които тя се затруднява малко повече от обикновено. „Например страни като Босна и Херцеговина и Македония нямат скосявания и рампи на много места, което прави много трудно за хората в инвалидна количка да се разхождат наоколо.“

Много често нещата се объркват

Ако сте богати, почти всяко място може да стане достъпно за инвалидни колички, казва Чаула. „Можете да си позволите да вземете такси навсякъде и да резервирате хотели, които предлагат 24-часова помощ. Но истинското предизвикателство е да планирате пътуване, което е бюджетно.“

По време на пътуването си от Пекин до Гуанджоу Чаула е резервирала предварително хотел, който бил съборен, когато пристига. Късно през нощта и шофьорът й не може да разбере какво се опитва да каже. „Той продължаваше да ми казва да напусна таксито. Накрая един местен ни заведе до друг хотел. Когато стигнах до стаята си, бях с висока температура. И познай – в стаята ми нямаше вода. Когато се обадих на рецепционистката, тя също не говореше английски. Google Translate не работи в Китай. Всичко беше голяма борба.”

На Чаула са откраднати 400 GBP от портфейла й в хостел в Рим. По време на пътуването си от Мумбай до Делхи тя има проблеми с намирането на тоалетни, подходящи за инвалидни колички. „На много места все още няма западни тоалетни и използва различни алтернативни решения. Тя е губила паспорта си и е паднала от стола си, докато се качва на автобус. Но тя винаги се е връщала. „Тези неща се случават и трябва да се научите да ги приемате със щипка сол.“

Ключът към планирането на пътуване, когато сте прикован към инвалидна количка, е да се обадите и да разберете всеки един детайл, казва Чаула. „Обаждам се в хотели и питам за най-малките подробности, от броя на стълбите до височината на арматурата в банята, за да знам, че мога да стигна. Платформи като MakeMyTrip и TripAdvisor често имат няколко подробности за това дали туристическите обекти са достъпни за инвалидни колички. Въпреки че ми се иска да беше по-организирано. Има и туроператори като Planet Abled, които помагат на хората да планират такива пътувания.“

„Пътуването лекува“

Има искра в гласа на Чаула, когато тя говори за пътуванията си. Дори по време на телефонно обаждане можете да разберете, че тя сияе от радост. „Откакто пътувам, съм щастлив човек. Следвам страстта си и се чувствам като свободна птица. Пътуването лекува. Болката ми намаля, не знам кога, къде и как се случи. Но го направи. Предполагам, че ако си щастлив, дори лекарствата започват да действат върху тялото ти. Но най-голямата полза, казва Чаула, е, че е придобила увереност. „Ключът към живота с увреждане е да бъдеш уверен. Ако си уверен, можеш да направиш всичко.

Какви са бъдещите планове?

„Русия и Бразилия са начело в моя списък. В света има 195 държави. Видяла съм 59 от тях, а това е само една четвърт от света. Това е само началото.“

Съвети за пътуване в инвалидна количка

1. Инвестирайте в добра инвалидна количка: Чаула откри по-голямата част от своята независимост, когато премина на автоматична инвалидна количка. Тя описва своята инвалидна количка GM Lite, която струва 1 45 000 рупии като лека (тежи 23 кг), но здрава и здрава. Батерията е лека, но мощна. И се сваля и слага само за няколко секунди.

2. Проучете и попитайте за най-малките подробности: Чаула се обажда в хотели и пита за подробности като броя на стъпалата в хотела, височината на оборудването в банята, дали има рампа за инвалидна количка и други подробности.

3. Дръжте сертификата на батерията за полет на вашата инвалидна количка под ръка: Инвалидната количка се доставя със сертификат за полети и сертификат за доставка. Документът съдържа подробности за батерията на инвалидната количка и други спецификации, както и дали е безопасно да бъдете чекирани. Ще бъдете помолени да представите този сертификат по време на чекирането. Докато някои авиокомпании искат да се преместите на друга инвалидна количка, за да можете да извършат проверки на вашия инвалиден стол вие винаги можете да поискате да използвате своя, докато стигнете до изхода, преди да го регистрирате за полета.

4. Носете батерията със себе си: Инвалидната количка на Chawla често е била неправилно транспортирана от авиокомпаниите. „При едно пътуване до Бахамските острови част от инвалидната ми количка се върна счупена. Отне ми един ден, за да го поправя“, казва тя. „За да съм в безопасност, обикновено нося батерията и дистанционното управление в ръка.“

5. Поддържайте връзка с вашия доставчик на услуги за инвалидни колички: „Ако възникне проблем дори в 2 сутринта с моята инвалидна количка, мога да се обадя на моя сервизен доставчик и те ще ми помогнат, в случай че се сблъскам с проблем.“

6. Заредете батериите си и носете зарядното устройство: „Винаги зареждам инвалидната си количка за една нощ и това е достатъчно, за да ми стигне за деня. В случай, че ми свърши батерията, спирам в някое кафене или най-близкия контакт, който намеря и я зареждам. Винаги дръжте зарядното устройство със себе си.

7. Изтеглете Google преводач: Ако посещавате страна, в която английският не е първи език, добре е да имате преводач, за да не попаднете в непредвидени ситуации. И като цяло вземайте добър пакет данни.

8. Носете раница вместо куфар: Когато Чаула пътува сама, тя не мъкне куфар. „Трудно е да се намерят носачи и това може да бъде скъпо. Вместо това има фиксирани куки от двете страни на стола си на които закача раници

9. Не мокрете дистанционното управление на вашата инвалидна количка: Намерете начин да се предпазите при дъжд или когато вали сняг, в противен случай може да се развали.

Статията е превод. Автор SHRADHA SHAHANI.

https://www.cntraveller.in/story/travelling-solo-in-a-wheelchair-59-countries-and-counting-dubai-gujarat-agra-delhi-london/?fbclid=IwAR2o1fpH6xUoRf9rVJ-Vx9H7qzJrUjFWD-BCheXVQvl7HMeMpRbB_K53ei8

През 2017 година британският град Честър спечели приза „Достъпен град“, организиран от Европейската комисия и European Disability Forum. Да гледам състезание, в което различни европейски градове показват своите постижения в посока достъпност, беше като сбъдната мечта.

Замислите ли се за нуждата от достъпна среда, ще установите, че тя далеч надхвърля ползите за малка група хора. Групата всъщност е голяма, но на практика е маргинализирана. И всеки един от нас може да попадне в нея в даден етап от живота си, дори поводът може да е хубав (детска количка например). Изживяването обаче е гарантирано негативно.

Понякога изграждането на достъпна среда е въпрос на финансова инвестиция, понякога – на креативно мислене и обмяна на идеи. Но на нея винаги трябва да се гледа не като на пожелателна добавка, а като на необходимост.

Създадохме Наръчника, за да подпомогне процеса по осигуряване на достъпност на физическата среда. В него ще откриете формуляри, разделени на теми, които съдържат необходимите елементи, за да направят съответното пространство удобно за ползване от хора с най-различни физически характеристики. Най-често говорим за хората с увреждания, но от достъпна среда могат да имат полза и възрастни хора, родители с детски колички, хора с временни физически затруднения и други.

С други думи, този наръчник следва философията на универсалния дизайн, според която ако нещо работи добре за хора от целия спектрум на функционалните способности, то ще работи добре за всички. Ако следвате формулярите в него или направите каквато и да е малка или голяма крачка към това средата да бъде по-достъпна, вие полагате грижа за цялото общество.

Наръчник за достъпна среда, можете да видите в този линк

https://denevaconsulting.com/wp-content/uploads/2022/05/Accessibility-Manual-by-Deneva-Consulting-2022.pdf?utm_source=form&utm_medium=link&utm_campaign=AccessibilityManual2022

В ресторант Contento в град Ню Йорк, половината от бара е достатъчно нисък, така че хора в инвалидни колички могат да се приближат и да поръчат напитка, без неудобството да се налага бармана или на останалите от техните компании да гледат надолу към тях.

„Има една властова динамика, която е доста досадна“, казва за типичните барови настройки директорът на ресторанта, Яник Бенжамин, който използва инвалидна количка. „Гледам ви и трябва да напрягам шията си.“

Но в новият му бар ще бъде различно. „Сега всъщност се гледаме очи в очи“, казва той.

Ресторантът, който е в източен Харлем, е проектиран както от, така и за хора с увреждания (бизнес партньорът на Бенжамен, Джордж Галего, също използва инвалидна количка). Разстоянието между масите е достатъчно широко, за да позволява на инвалидни колички да се движат в него; на менюто има QR код, който хората със зрителни увреждания могат да сканират с телефоните си, за за да чуят менюто прочетено на глас; тоалетната е на същото ниво като ресторанта, вместо да е на етаж надолу по стълби, например.

„Ключово е, че всеки, който има увреждания, може да влезе тук самостоятелно и и да се чувства удобно“, казва Бенжамин.

Идеята бе вдъхновена от неговите собствени трудности при справяне с ресторанти след инцидент с автомобил, когато е 25 годишен.

В момента на инцидента той работи като сомелиер в два елитни ресторанта в Ню Йорк. Една вечер, когато се прибира, колата се хлъзга на мокрия асфалт и се удря в дърво.

„Изпитах това невероятно, странно усещане по цялото си тяло, като внезапно обледеняване – както когато отваряте хладилника“, сподели Бенжамен, който в този момент е на 43 години. „Тогава се опитах да се движа и осъзнах, че не мога да движа краката си.“ И си спомням, че се обърнах нагоре, изнервен и победен. И в този момент осъзнах, че каквото и да ми се случило, ще има сериозни последствия.“

Той остава парализиран от кръста надолу.

До този момент животът на Бенжамен бе свързан с ресторантите. Баща му и чичо му работеха в ресторанти. Да бъде сервитьор, а после сомелиер, беше единственото, което той е искал в живота си – това е, което избира още от ранна възраст.

„Моят професионален съветник ми казваше ‘Какво? Искаш да бъдеш сервитьор цял живот?’ Тя не можеше да разбере това“, споделя той.

След инцидента си той бързо осъзнава, колко трудно ще бъде да работи в ресторант в инвалидна количка. Ходеше на интервюта, за които беше свръхквалифициран, но въпреки това не можеше да намери ресторант, който да рискува с него.

„Видях дори имейл, който получих по погрешка, където някой писа на директора на HR: ‘Той е приятен човек, много талантлив, но е в инвалидна количка – няма да стане'“, споделя Бенжамин. Накрая той приема да работи безплатно в магазин за вино, главно за да ангажира ума и съзнанието си. Участва в съревнования за сомелиери и чрез едно от тях срещта човек, който най-накрая му помога да намери работа като сомелиер в достъпен ресторант в Ню Йорк.

Но през годините Бенжамин запазва мечтата си да има собствен ресторант: място, където той и други хора в инвалидни колички и с увреждания могат да се движат свободно и без притеснение.

За хора с увреждания самата идея да отидат на ресторант може да предизвика тревожност.

„Ако се обадя на ресторант и попитам дали е достъпен и ми кажат да, а после когато стигна там трябва да инсталират рампа и да направят голямо нещо от това, или трябва да бъда носен нагоре, или ми казват, че тоалетната е достъпна, а после стигам там и вратата не е достатъчно широка (за инвалидна количка)“, сподели той. „Това може да бъде наистина обезсърчаващо и невероятно срамно.“